Преди седем години, на 27 юли 2002г, си отиде един от най-самобитните български поети - Христо Фотев / 1934 - 2002/...


Кълна ви се...

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.

Аз всичко бих отново изживял,

излюбил, изпътувал, изговорил,

измолил и изплакал,

и изсмял.

Аз бих повторил целия си дивен

и кратък, кратък свой живот до днес

със същия безмилостно наивен

и въпреки това измерен жест.

Не съжалявам - както съм заставал,

пак бих застанал, малък и велик

и с яростен замах бих защитавал

най-пустия си ден и час, и миг...

Над всеки свой изгубен ден със вопъл

бих паднал аз по гръцки ритуал

и както върху мъртвия Патрокъл -

Ахил, сина Пелеев -

бих ридал.

 

И съм ридал... Самотен и незнаен.

И пак. И пак във същия Бургас

до ужас съм се чувствал осезаем

и изумен съм викал - жив съм аз.

Но аз съм жив - на гарата съм в девет.

Под златния луминесцентен диск...

Локомотивът е пробуден лебед...

Приемам възхитителния риск

да бъда жив, не някакъв излишен

и мъртъв Христо Фотев да съм аз:

Но българин. И жител

на Бургас...

колко си хубава!"

хубав ден! Безсмъртен е вече Христо Фотев, а стиха - жив. Благодаря ти !!!

Имала съм голяма нужда да прочета това!
Благодаря!

обичам думите му, това е един от най-чистите поети, стиховете му болят от искреност

жив е в думите си

се наслаждавам на клипа---унесно-нежно е....

сега успях да го видя и ми напомни...


Едно голямо и прекрасно "да"...


Едно голямо и прекрасно "да" - морето...
О, морето и съвършените му хоризонти.
Кой ги разтваря и затваря? Първия -
криле за уморените ми глезени.
На дъното на въздуха е втория -
върху водата -
на върха й.
А третия - с корона от сапунени мехури.
Голямото пътуване започва от четвъртия.
Плътта му из емайла на въздуха със тласъци
изскача и намира сянката си - гледайте
как се изопва със звънтене вертикала му.
Пътувването (с бившите си къдри) е във въздуха.
И постепенно ни изпълва, както вятъра
се извисява в корпуса на яхтите... Да тръгваме.
Но не защото трябва, трябва - невъзможно е
ний да не тръгнеме... Изглежда - без да знаеме
отдавна ний сме тръгнали... Пътуваме.
(Пътуващите са невинни) и внезапно укора,
сферичната уплаха и страдание във погледа
на Някоя... Сънуваме жените си, когато сме
със тях - лице срещу лице - и над беззвучните
им устни ние падаме... Децата ни -
най-малките - са тъжните ни пощальони.
(О, телеграмите - от стая в стая...)
Ний пътуваме.
Останеме ли тука, ние никога
не ще се срещнем... Запомни ти - никога.
Надеждата за среща е пред нас.

Х.Ф.