Блогът на ivana59 :: Ганчо Мошков, поетът от Кълново

Имах честта, привилегията и удоволствието да познавам автора на тези редове - поета Ганчо Мошков. Спокоен, естествен, малко тъжен и много влюбен в думите, в тънкия рисунък на простите неща. "Кой съм аз, че да занимавам със себе си света?" обичаше да казва, когато, възторжена, се прехласвах пред неговия "Дон Кихот":

Понякога наистина съм Дон Кихот.
И вятърната мелница ме завъртява
от сцената
към нашия живот.
Тогава, мили хора,
о, тогава
най-вярно шпагата си аз въртя.
И мойта рицарска любов изгрява
като светкавица над глупостта.

Пред вас изглеждам смешен.
И трагичен.
Политнал към фаталния си ход,
дочувам през смеха ви ироничен:
…Щастливецо измислен,
Дон Кихот…
Оглеждам се –
наистина съм смешен.
Над никого и нийде нямам власт.

Сразен,
обикновен
и безпогрешен,
снишавам се
и ставам…като вас.

През далечната 1996 г. беше първата ни среща - служебна. Работех в общинското радио, а той "оцеляваше" в Кълново, село на 4 км от Смядово, и стягаше новата си книга "Слънце зайде", по едноименната му малка поема. Дълго говорихме преди да направим запис на "Воеводска алтернатива" и "Поетът" - два памфлета в защита на Ботев. Болеше го от бездуховността и липсата на ценности, ратуваше за вдъхновената и красива употреба на езика. "Но не търся спонсори за издаването на книгата, защото зная - все още се намират добри заможни хора, които без молба могат да подпомогнат поета, за да види бял свят и тази мемоарна книга на поета от Кълново."
Следващите ни срещи постепенно преминаха от служебни в приятелски. Учех се, учеше ме на пестеливост в думите. До 2001... Когато се пресели в по-добрия свят.
Благодаря на Бог, че имах срещите си с този невероятен човек, който" живееше и пишеше с чувство за поезия , люшкаше се между вдъхновението и съзерцанието на думите, пиеше бяло вино и докато рецитираше Дебелянов и себе си беше поет, човек, който разширява езика."( Иван Карадочев)

ПРОЩАВАНЕ С ИВАН ПЕЙЧЕВ

Все исках да те питам,

Капитане мой,

накъде отива

твоето море

и откъде се връща.

Какво си разговарял

с рибарите в Созопол

пред чашите,

препълнени с далечност

и мълчание

в бездънната самотност