Докъдето поглед стига - малки жълти слънца!



Отмора и радост за очите...



... и работа, много работа. :)



И едно отдавнашно вдъхновение по темата:

* * *
Сега градът ще се взриви от лудостта ми.
Ще хукне клюката - подгонено мъниче.
Приятели и врагове ще ме заплюят.
Ще се препъвам в хорските очи
и във сплетните им.
Крилете ще ме заболят - опърлени.

Глухарче срещу вятъра -
душата ми -
ще се пропука -
на прага ти четирилистна детелина.

... спомних си едно стихотворение:


БОРИС ХРИСТОВ
КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

За Борис Христов и за това, че си тук!
Хубава вечер!

Пък аз си набрах в дъжда букетище от момини сълзи - и след един два часа ще се появя с млада любовна приказка
Светло глухарчено празнично за тебе!

Чудесни картини, а за стиха нямам думи. Великолепен пост!
Да се взривява каквото ще, ти се усмихвай!

... ще чакам! Радост за душата са младите любовни приказки, упойно дъхащи на момини сълзи...

Радвам се, че ти харесват любимите ми и понякога вдъхновяващи ме глухарчета!
Хубава вечер!

и твоето стихотворение е едно чудесно участие в нея!

на първо замисляне ми идва едно стихотворение на Алиса


Познаваш ли усещането тъничко,
закърпено не с бял конец, а паяжина
- да скриеш есента си в чужда пролет?
Виновна съм, приятелю, виновна съм,
но виждам разточителност в тревите.
Чия ръка е пръснала жълтиците
на толкова учудени глухарчета?
И затова закономерно се усмихвам,
когато със един акорд косачът
прибира безразлично всички дългове.
Недей ме кара да крада крада глухарчета,
за да си купя място в тази пролет.
Аз доживявам друг живот отколешен,
във който / ти не вярваш/, но си спомням -
заби пети в страха ми един вятър
и мъдро, само със едно подухване,
понесе семената на глухарчетата.
Танцуваха безумно, аз долавям
все още крехкия им морз из въздуха -
тирета, точки, жажда по високото...
Танцуваха... и после се разпръснаха.
Все още нося няколко във ирисите си.
И гледам как косачът, спрял да свири,
под погледа ми и под слънцето потръпва есенно,
избърсва със ръкав потта от челото си...
И само аз и сянката му знаем,
че има и една сълза в соленото.

Яна Кременска

---

Оказва се - много сме, ама сме пръснати..., като глухарчета в полудяла трева...

Блазя ви за глухарчетата и зеленината! Ние още сме снежни!:)

хубав постинг , и много красиви картини! Поздрав!

развихрила някаква жълто-пухеста борисхристова ивания! Кеф! :)))

Глухарче срещу вятъра -
душата ми -
ще се пропука -
на прага ти четирилистна детелина.
:)

Тази година ги нямам в градината за съжаление!

Ванюшка,стихът ти е превъзходен, обожавам както глухарчетата,така и думите ти. И с тези чудесни включвания,особено на старозагорското бургазлийче :) ,и всички останали....